Семейство Спасови или за любовта тихо и на езика на душата

Когато ги виждам за първи път, те са седнали около голяма кръгла маса. За миг ми заприличват на гигантски часовник, в който всеки от тях отмерва с тялото си някакво време. Настанявам се срещу Емил, мъжът в семейство Спасови, и от само себе си ставам част от точно това отмерено време върху своеобразния циферблат, точно на шест часа. До мен е Албена, на шест и двайсет и пет минути, а между нея и съпругът й са двете им дъщери Габи и Рози, съответно за шест и десет минути и шест и петнайсет минути.

“Седнали сме като часовник - засмивам се - само че сме напълнили половинката за прибавяне на минути, а онази, в която те още липсват, ни е празна.”. Сините като езера очи на Албена ме гледат с цялото внимание на света и се засмиват тихо на шегата ми. Прави ми знак, че има още хора, които ще седнат при нас. Не си давам сметка дали я разбирам добре - просто я разбирам напълно и без колебания, няма значение, че не ми казва и дума. След секунда около другата половина на масата се настаняват още двама души, особено важни в срещата ми със семейство Албена и Емил Спасови - председателят на фондация “Заслушай се” Ашод Дерандонян, който тук е в качеството си просто на приятел, и Силвия, която ще превежда. Така чаковникът на нашата спонтанна среща вече отмерва времето ни заедно точно и в пълен синхрон.

 

Намерени в превода

 

Но като казах “превежда”…

Всъщност ще ми трябва малко време да разбера, че в подобни срещи на душите и сърцата преводачи не са нужни, но в началото, когато още не се познаваме и всеки се притеснява от различието си, Силвия ни е безценна. Налага се да е там, за да превръща моя език на чуваща в жестове и мимики, които Албена, Емил и Габи разчитат на своя език – в този на глухите хора. Най-малката от всички - дъщеричката им Рози, има привилегията да се чувства добре и от двете страни. Тя е напълно чуваща, говори български като всички нас, но в същото време има едно умение повече - знае и ползва и жестовия език. Усещам се, че още при запознаването ни се вторачвам в нея с особен интерес и респект. Не само защото е дете, на което вероятно често му се налага да се справя с предубежденията на възрастните, за да живее в нашия, за съжаление, все още доста ретрограден откъм разбиране и съпричастност свят. Забелязвам я колко съсредоточено следи разговора, как очите й улавят всеки детайл в комуникацията и детската й природа реагира на абсолютно всеки начин на общуване, независимо дали е с думи, звуци, жестове или очи. Липсва й онази детинска разсеяност, която за части от секундата може да отвее вниманието на едно хлапе в неизвестна посока. Концентрира се светкавично, очичките й лепват за този, който в момента говори с ръце и изражение и докато по детски поклаща увисналите си от стола крачета, а юмручетата й подпират бузките й, емоционално реагира на всяка дума и изразено чувство.

 

Габи, по-голямата й сестра, скоро ще навърши петнайсет години. Смугла и екзотично красива, тя е в онази възраст, в която общуването с другите хора принципно е притеснително, пък какво остава за такова с някаква си непозната журналистка, която се опитва да навлезе в света на семейството й чрез поредица от любопитни въпроси, зададени чрез преводач. Казвам й, че знам как се чувства, защото самата аз съм майка на дете със слухов проблем. Гледа ме все още леко подозрително, но дружелюбно и все по-усмихнато, а белите й зъби проблясват от време на време между типичните тийнейджърски брекети. Смигам й и тя ми отвръща със същото. “Не се притеснявай, говори с Мария, както ти е приятно, с глас или с жестове - окуражава я Ашод. - Тя е наш човек!”

Наш човек! Чувала съм го толкова пъти за себе си в най-различна среда, но точно тук и точно сред тези хора ми е особено ценно да ме наричат така. Наш човек в света на нечуващите. Наш човек за тези, на които им се налага да изразяват себе си чрез цялата си природа, извън обичайния код на общуване чрез думи. Наш човек за Габи, Рози, Албена и Емил, които също вече са “мои хора”.

 

Една любовна история

 

Няма да е честно да ви разказвам за това специално семейство, ако не започна от самото начало. А то е съвсем като на всички любовни двойки по света - хем красиво банално с любовните си трепети, хем само тяхно си, лично.

Емо и Бени се срещнали в Пловдив. Случило се така, че попаднали в една приятелска компания. После очите на Емил веднага забелязали засмяното момиче с красивата, къдрава коса, която се стелела по рамената й като магическа завеса. На свой ред потънал в синия й поглед и още тогава бил наясно, че това си е дълбоко влюбване.

За Албена нещата се случили по малко по-различен начин. Хвърлила око на Емил, заради мъжествения му външен вид и усмивката, но това, което наистина я влюбило в него, бил характерът му. “Той е много добър човек - ми казва тя - най-добрият на света!”.

След това и двамата премълчават подробностите около първите признания в любов, но по погледите, които си отправят, ми става ясно, че не е нужно да питам, за да ги знам. Нали всички, имали щастието да изпитват любов в живота си, сме наясно, че тя може и да ползва думите, но не те са това, което може да я изрази най-добре. Затова преминавам към поредицата от последващи случки в живота на семейство Спасови, където първата истински тяхна е едно общо ходене на море. След него вече добрият човек и момичето със сините очи и водопадовата коса неофициално са двойка. Преди шестнайсет години, на 18 май, любовта им придобива и съвсем легален характер чрез една хубава, весела и много шумна сватба.

За семейния си живот Емо и Бени говорят с особена почит и привързаност. Направили са всичко това, което всяко нормално семейство се стреми да постигне - имат дом, създали са и възпитават деца, работят и имат свои интереси, странности и списък от приемливи компромиси. Емил е автобояджия. Работи в сервиз, където има още двама нечуващи колеги. Не му пречи “различието му”, само понякога му е по-трудно да разбере какво точно се изисква от него. Заобиколен е обаче от свестни колеги, които се стремят да му помагат всячески.

“Имам дори един приятел, който понаучи малко жестове от мен и сега, когато имаме оперативка например, после ми обяснява кой от директорите какво е казал - разказва ми Емил. Това много ми помага и аз съм много благодарен, че прави това усилие за мен.”

В средата, в която работи от години, той се чувства оценен и на мястото си. Доволен е, че никой от обкръжението му не го приема като някаква ходеща странност, като извънземно или ментално несъвършен човек. Когато го питам кой е основният проблем, с който все пак се сблъсква в ежедневието си, Емил се замисля. През това време се включва Албена, която го формулира най-точно: “Най-големият проблем за нас е, че често хората предпочитат да не ни забелязват, да не ни отразяват, да не говорят с нас, защото смятат, че комуникацията е трудна, ние няма да разберем или просто е по-лесно да свършат те нещата вместо нас.”

Албена също работи. Тя е личен асистент в Академията за деца, създадена и работеща към фондация “Заслушай се”, за да подпомага децата със слухови проблеми да се социализират напълно и да постигнат самостоятелност. Академията действа от година, но в това време е успяла да събира в различни дейности и събития както нечуващи хлапета, с конвенционални слухови апарати или кохлеарен имплант, така и напълно чуващи деца, независимо дали имат някаква връзка със света на глухите хора или не. Работата си сред децата Албена намира за вдъхновяваща и много смислена, защото й дава основание да вярва, че така постепенно и обществото ни ще се отвори към глухите хора и ще започне да ги приема без обичайните резерви и съмнения във възможностите им. Самата тя е наясно през какви трудности ще трябва да минава голямата й дъщеря Габи, затова е направила всичко възможно да я научи да разчита на себе си от малка. За първи път пътувала сама до училището си в квартал “Люлин”, когато била в пети клас, точно както съучениците й. В момента учи в Професионалната гимназия по фотография и полиграфия, а в свободното си време усилено тренира бадминтон. Когато мъничко се отпуска да ми разказва за себе си, Габи все още не ме гледа в очите - предпочита тези на Ашод, когото познава добре и на когото може да разчита при неточности в разбирането. Но аз я разбирам чудесно. И как може да е иначе - нали и аз съм майка на тийнейджърка и всички скрити погледи, недоволни примигвания и онова толкова характерно за човек в тази възраст забелване на очите са част и от моето майчино ежедневие?!

“Сигурна съм, че се карате за разни неща като родители, но предполагам, че поне у вас скандалите са много по-тихи”, казвам.

“Ами, ами! - контрира ме Емил - Ако знаеш как викат и крещят и Албена и Габи, направо ще се изненадаш!”

Естествено, разбирам, че Албена играе лошото ченге в семейството, с което ми става още по-близка, защото и аз съм разпределена в тази роля у дома. Когато питам кой е по-строгият от двамата родители, Рози еднозначно завърта черните си очета към майка си, а Габи дори скрито от нея ми я посочва с пръст. От зоркия поглед на Албена обаче нищо не можеш да убегне, така че тя веднага забелязва съзаклятническите ни смигвания и прихва да се смее. “Караме се за обикновени неща - обяснява ми - че не си подреждат стаята, че могат още да учат, а ги мързи, че не можеш само да искаш неща, без и ти да даваш…” Колко познато, мисля си…

 

За ограничеността на думите или кой е най-човешкият език

 

И през ум не ми беше минавало, че срещата с едно три-четвърти грухо семейство може така да ми разтърбуши съзнанието, че да го накара да преосмисли езика на думите. Все пак го ползвам всеки ден, за всичко, че и хляба си изкарвам с него, как мога всъщност толкова да не го познавам или да си мисля, че той е достатъчен, за да изкаже всичко на тази земя?! Докато си говорим с Албена и Емил, преводачката Силвия ми казва, че е чуващо дете в семейство на глухи родители. И че от този свой опит е разбрала, че думите не само често не казват всичко, но и направо понякога лъжат. В очите и лицата на хората обаче лъжата не може да се задържи дълго. Там й е хлъзгаво и опасно и затова тези, които четат другите повече извън езика, отколкото вътре в него, усещат истината подкожно. Искреността във връзката помежду им е толкова осезаема около този циферблат на нашата среща, че почти можеш да я пипнеш. Живеят в синхрон. Развиват се всеки в своята част, потопен в общия баланс от мечтите на останалите. Допълват мислите си и ги изразяват спонтанно и особено артистично. Албена ми споделя, че най-важното за нея ще е децата й да станат добри хора. После Габи, на която ще й е по-трудно, да е напълно самостоятелна и уверена в себе си и възможностите си. За Рози също. Това, че тя чува, по никакъв начин не я прави превилегирована или пък пренебрегната в семейното възпитание. Самата тя по детски се гордее със семейството си. И ми разказва по своя си начин как едни приятелки в училище веднъж полюбопитствали какъв език говори майка й, а тя им обяснила, че всички, освен нея, в семейството й не чуват и затова говорят с жестомимика. Казала им го съвсем спокойно, а после им показала някои жестове, чрез които си говори с мама, татко и кака. Не се притеснила изобщо, даже, когато я питам, първо ме гледа с неразбиране какво имам предвид. Сега е горда, че на приятелките й им станало много интересно и сами поискали да понаучат малко от семейния им език у дома. “Така са децата - те искат просто да знаят; ние, възрастните сме тези, които съдим”, включва се Албена, а аз не се сещам за по-красив начин да изкажеш точно тази истина.

Накрая си говорим за предстоящото лято. Габи ще заминава на Европейско първенство по бадминтон в Словакия. Първото й самостоятелно излизане от страната ще е. Бени не се притеснява за нея… е, само малко. Защото знае, че дъщеря й вече е голямо момиче, “ама и пубертетът й се отразява на всички ни”. Рози ще бъде с мама и татко, сигурно ще стигнат и до морето. Обикновено лято ще е, като на всички други семейства.

“А какво е това, което все пак крепи вашето заедно?”, питам.

“Ами, че се обичаме!”, веднага откликва Албена. “Ами да”, допълва Емил с вдигане на рамена и широка усмивка. Даже не знам дали го чух с думи. Просто защото любовта за Бени, Емо и двете им деца е във въздуха около тях. И тази наша среща около масата часовник само отмери поредния час и половина от живота им, в който тя неизменно присъства.

Свързани статии